В последните години се наблюдава все по-равнодушното поведение на хората по цял свят. България не търпи изключение в това отношение. Хората масово се „поболяват“ по това да живеят във виртуалния свят, изпълнен с циничност, простотия и неграмотност. Стремежът да се изтъкнеш, че си голямата работа, като караш скъпа кола, носиш марковите си дрешки, произведени в страни с ниска себестойност на труда. Перчиш се, надуваш се, хвалиш се колко си важен и незаменим, но това не те прави значим. Да, с материалните блага бързо се свиква, искаш още и още, но дори и да можеш да си ги осигуриш по някакъв начин, това няма да те направи щастлив и това не са истинските ценности.
Ще бъдеш щастлив, когато имаш знания и умения, които да демонстрираш. Не става дума за сложни научни дейности – дори да можеш да изчистиш дома си с прахосмукачка е умение. Всяка дейност, която извършваме е вид умение. За съжаление обществото бяга от четенето и мисленето. Предпочита да се забие във виртуалния свят на безгрижността и да бъде водено, защото да се разсъждава вече се оказва непривлекателно занимание, за което трябва да се положат усилия. С възпитаването на деца, които искат и получават моментално най-скъпите дрехи, обувки, телефони не можем да очакваме, че по-голямата част от тях ще имат стимула да постигат целите си в живота по трудния и правилен начин – трънливият, стръмен и много несигурен път към успеха. Но не е ли това най-смисленият дар, който да получиш – възнаграждаването на изтърпените лишения и сладостта от осъществената мечта?
Богатството е в хората, в техния опит и най-вече в тяхната човечност. Това някой да те погледне с любов, да усетиш уважението, което ти отдава е незаменимо. Това е смисълът, който ни остойностява живота, кара ни да си дадем сметка, че много неща имат своя смисъл и трябва да се потрудим. Хубаво е да разберем, че трябва да се борим за всичко онова, което зависи от нас. Утре, на деветнадесети април ни предстои точно такава задача – да размърдаме безразличието си и да отидем да гласуваме по убеждение. Всички не споделяме едни и същи убеждения и това е много хубаво, а не причина да се ненавиждаме взаимно. Това е предпоставка да обменим идеи, виждания и да водим диалог, от което да извлечем най-доброто. Не е въпросът дали мразим Русия, Европейския съюз или Съединените американски щати. Въпросът е дали обичаме България и как желаем да я видим след няколко години? Поне това зависи от всеки един разумен българин – да отиде и да даде своя глас в полза на съвестта си. Да изкорени вечното схващане, че: „то от мен нищо не зависи“. Напротив, зависи да отиде до избирателната секция в утрешния ден. Нататък предстои да разберем………
